IN MEMORIAM

 

ПОСЛЕДНИЯТ ВЕЛИК БРИТАНЕЦ

 

 

 

 

ДЖОРДЖ ОРУЕЛ

 

25 06 1903 – 21 01 1950

 

 

 

 

Оруел е сред най-значимите писатели на 20-ти век.

Романите “Фермата на животните” и “1984” са в почти всички класации.

1984 година бе обявена от ЮНЕСКО като година на Оруел.

През 2003 г. светът отбеляза 100 г. от рождението на писателя.

Днес, когато “се наливат основите” на Глобалната Империя, Оруел е по-актуален отвсякога. Става все по-ясно, че живеем на Планетата на Оруел. Всеки ден се дописва “Фермата”. Всеки ден се дописва “1984”.

 

 

 

 

 

 

Второто нещо, което трябва да разбереш, е, че властта е власт над човешките същества. Над тялото - но преди всичко над съзнанието. Властта над материята, както ти би я нарекъл, е без значение. Нашият контрол над материята вече е абсолютен.

...

За нас е недопустимо някъде по света да съществува грешна мисъл, колкото потайна и безсилна да е тя.

...

Разумът трябва да развие способността да изтрива всяка появила се опасна мисъл.

...

Престъпмисълта не предполага смърт; престъпмисълта Е смърт.

...

На тях (пролите – бел. И. Ц.) може да се даде свобода на мисълта, защото те нямат никаква мисъл.

...

В Океания никой не е компетентен с изключение на Полицията на мисълта.

 

Джордж Оруел, “1984”

 

 

 

 

 

 

"Нова Зора" - брой 3 - 24 януари 2006 г.

 

Вечер в България

Защо не пиша (Why I Don’t Write)

ФЕРМАТА”, гл. 10

Мистър Джоунс се завръща

 

 

 

 

Вечер в България

 

Петък вечер. По телевизията пак тече Панорамата, Бойчето Василев е запретнал ръкави да акушира новините и да търси скрития смисъл на политическото действо. Политическото действо замени от 16 години насам изразът народен живот, чрез неотклонно и безкомпромисно изличаване на частта “народен”. Този петък е навечерието на 21 януари и се навършват 55 години от смъртта на Последния велик британец - Джордж Оруел.

В петък вечер по Панорамата текат закачки. Репортерката София Тзавелла упражнява остроумието си на гърба на отдавна починалия Последен велик британец. В кадъра е малкото стопанство на Цецо Микин. Някъде в България. “Елитна ферма, каквато те искат, аз не мога да направя” - споделя Цецо. “Те” са онези от ЕС, “ферма” е наречено малкото помощно стопанство на Микин, където се разхождат обикновените за селския двор хайванчета. Репортерката проследява деня в стопанството, обговаряйки го в духа на Оруел. Петък вечер. Някъде в България.

“Човекът е единственото живо същество, което консумира, без да произвежда нещо съществено” - София цитира Оруел. Ето така с безхитростна и беззъба пародийка някой се опитва да “почете” Джордж Оруел. Почитат го по принципа на кривите огледала.

Вестник “Нова Зора” през годините отреди достойно място на проблемите, които повдига белетристиката на Джордж Оруел. Анализаторът Иван Ценов, когото мнозина вече сериозно наричат Мистър Оруел, се оказа най-посветеният и задълбочен интерпретатор на Оруеловото творчество. Както отдавна сме разбрали, днешният свят, от който България е все още част, се вписва в Планетата на Оруел, защото “свободата е робство”, “невежеството е сила”, а “две и две невинаги правят четири...” В духа на тези лозунги у нас е напълно в реда на нещата Бойчето Василев да презентира Фермата на Цецо Микин, Цецо Микин да се тревожи от светлото европейско бъдеще, древната пилешка болест пипка (да те хване пипката е например клетва) да се нарича птичи грип, предателското затваряне на АЕЦ “Козлодуй” да доведе до 200 % увеличение на тока, поколенията да се сменят, а целта да остава една и съща - бъдещий светлий капитализъм и т.н., и т.н. Къде е истината?!

 

Илиана Велева зам.-главен редактор на в. "Нова Зора"

 

 

 

 

 

 

 

Защо не пиша (Why I Don’t Write).

 

Иван Ценов

 

През 1946 г. Оруел пише есето “Защо пиша” (Why I Write). Посочва четири причини: чист егоизъм, естетически ентусиазъм, исторически подбуди и политически цели.

През 1990 г. аз реших да пиша. Участвах на страната на СДС в маскарада около “първите демократични избори”. Беше някъде май месец, когато отхвърлих всички други варианти и разбрах – това е маскарад. До края на годината прописах по “исторически подбуди”.

Оруел ги определя така:

“Желание да видиш нещата такива, каквито са, да търсиш истинските факти и да ги запазиш за потомството.”

Може и да не съм съвсем точен, но останалите три причини имат нищожен принос, ако изобщо имат някакъв принос, за да пропиша.

Започнах да пиша, за да споделям какво виждам зад маскарада. Зад политическия маскарад. Зад медийния маскарад. Читателите на в. “Нова зора” (този текст също е за тях) са били винаги “с привилегии”. Писах, писах (предимно за пресата), и някъде преди около две години престанах да пиша. Посягам към писалката само около две дати – 25 юни, когато е роден Оруел и 21 януари, денят на неговата смърт.

Защо не пиша (вече)? Пълният и точен отговор би отнел повечко място и току виж пак съм прописал. Ако трябва да се пошегувам, май станах “пò Оруел от Оруел”.

В едно от есетата си (1945 г.) Оруел пише:

 

“Често може да се породи основателно съмнение относно най-значимите събития. ... Човек няма как да се увери във фактите, дори не е напълно сигурен, че те са се случвали, и винаги получава напълно различни интерпретации от различните източници. ... Вероятно може да се установи истината, но фактите са изложени толкова недостоверно в почти всички вестници, че на обикновения читател трябва да бъде простено както приемането на лъжите, така и липсата на определено становище. Общата несигурност относно това, какво всъщност става, улеснява упоритото придържане към налудничави убеждения. След като нищо не е изцяло доказано или опровергано, дори най-неоспоримият факт може да бъде нагло отричан.”

 

На мястото на точките Оруел привежда примери, които подкрепят тезата. Тези примери са актуални през 1945 г., когато е писано есето. Можех да се пошегувам и да сменя примерите на Оруел с примери от днешния ден. Не го направих. Направете го вие! Едва ли ще се затрудните. Просто прочетете днешната преса. Кога точно е “днес” няма значение. Случаят ще е същият като в оня стар виц от времето на социализма – и трите награди за най-сполучлив текст към снимка, която показвала полов акт били спечелени от един човек. А човекът просто прегледал заглавията във в. “Работничеко дело”. “Днес”.

Изкушавам се да дам малък принос към проблема.

Почти всеки ден, превключвайки каналите, гледам части от сутрешните блокове на трите национални телевизии. Да си призная напоследък дори и това не правех, но вчера ми дойде наум следното.

Сутришните блокове с техните почти еднакви схеми и състави – водещ, водеща и гости - най-често политици, политолози и социолози, та всичко това много ми напомни за едно време, когато бяха на мода трамваите. Хрумна ми следната биекция (за нематематиците – взаимно-еднозначно съответствие):

 

ватман – водещ;

кондукторка – водеща;

контрольори – гости;

пътници – зрители.

 

Едно време, за да станеш софийски жител например можеше да постъпиш на работа в градския транспорт. (Имаше и други възможности: работа в “Кремиковци”; походящо сродяване, псевдо-научна кариера.... Това се отнасяше за “обикновените” хора.) Днес може да постигнеш подобен успех като станеш водещ на предаване в някоя телевизия. Цената би могла да е ставането в 4 часа сутринта, за да “подкараш трамвая” за първите пътници. Някъде към “час пик”, когато повечето хора вече тръгваха по релсите, нещата ставаха напрегнати – почти като в студио на национална телевизия. Кондукторката, обикновено колоритна отвсякъде, поемаше главната роля, а водещият, сиреч ватмана, отвреме-навреме й помагаше, като рязко удряше спирачката. Сцената се допълваше с подходящи гости - контрольорите.

Младите може би няма да разберат биекцията, та бих им помогнал още малко.

Телевизионните програми на националните телевизии, а и на част от другите, имат много общо с релсовите превозни средства. Най-вече релсите. Всичко трябва да е по релси! За да няма неприятни изненади. Така че не се вторачвайте в подробностите. Естествено, има и ватманки, има и кондуктори. Трамваите вървят почти 24 часа на денонощие. Някои ватмани и кондуктори се появяват предимно сутрин, други вечер или по друго време. Трамваи има почти по всяко време. Бихме казали “За всеки пътник си има трамвай”... Поне такава е целта.

Разбира се, не всички кондуктори, ватмани или контрольори са от провинцията. Има и софиянци. Има и с досиета, има и без досиета. Панаир!

Но да се върнем към основния проблем.

Уважаеми читатели, искате да узнаете истината? Истината е писана много пъти. Но трябва да я отделите от лъжата. Вие сами. Никой не може да ви помогне, ако не направите малко усилие. Освен, ако не ви харесва да се возите на трамвай!?

Изборът е ваш.

А това, което следва, е откъс от романа-приказка на Оруел “Фермата на животните”.

Няколко думи за основната идея в романа, сложени в устата на самия Оруел (вж. “Джордж Оруел” от Гордън Баукър, изд. Весела Люцканова, 2004):

“Има една ферма и на животните им идва до гуша от начина, по който я управлява фермерът, затова го прогонват и се опитват да установят самоуправление. Само че започват да управляват фермата също толкова зле, колкото и фермерът, и се превръщат в тирани като него, а освен това канят отново хората и се съюзяват с тях, за да тормозят другите животни ... Нали разбираш, нещо като притча.”

Имам ли повод, горещо препоръчвам “Фермата”. Текстът, който ще прочетете, е съвсем малък, краят на приказката. Но и той е достатъчен, за да разберете истината за това, което така упорито крият медиите. Да разберете поне истината за събитията от 1944 г. до днес.

Но преди да се пренесете във “Фермата”, ще ви запозная с една интересна “подробност”. След смъртта на Оруел ЦРУ, да същото ЦРУ, американското КГБ – без да претендирам за професионална точност, откупува чрез подставени лица права за филм по романа “Фермата на животните”. Създателите на филма чинно изпълняват идеологическа и политическа поръчка – променят някои от “най-тънките” места. Всъщност правят точно това, което Оруел описва в другия си велик роман “1984”“пренаписват историята”.

Така отпада и финалната сцена:

“Дванайсет гласа крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с муцуните на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е.”

Финалната сцена отпада. За да не се разбере, че “Фермата” завършва с “конвергенцията на двете системи”.

Точно това прави Оруел най-опасния човек за безметежния успех на “Новия ред”.

 

Приятно четене.

 

 

 

 

 

 

 

“ФЕРМАТА”, гл. 10

 

Един следобед, около седмица по-късно, във фермата пристигнаха няколко двуколки. Собствениците на съседните имения бяха поканени да разгледат стопанството. Разведоха ги из цялата ферма и те изразиха огромното си възхищение от всичко видяно, особено от вятърната мелница. Животните плевяха ряпата. Работеха усърдно, като почти не вдигаха поглед от земята и просто не знаеха от кого да се страхуват повече – от прасетата или от гостите.

Цяла вечер от господарската къща се разнасяше бурен смях и гръмогласно пеене. И изведнъж врявата от смесена реч вдъхна на животните любопитство. Какво ли ставаше там сега, когато за пръв път животни и хора се срещаха като равни? Сякаш по предварителна уговорка всички вкупом взеха колкото се може по-тихо да се промъкват в градината.

Спряха пред портичката, страхувайки се да продължат, но Люсерна ги поведе напред. Приближиха на пръсти до къщата и по-високите надникнаха през прозореца на трапезарията. Вътре, на дъла маса, видяха пет-шест фермери и още толкова видни прасета, а самият Наполеон заемаше почетното място начело на масата. Прасетата, изглежда, се чувстваха съвсем удобно на столовете си. Всички бяха погълнати от игра на карти, но за малко я прекъснаха, очевидно за да вдигнат наздравица. Една голяма кана се предаваше от ръка на ръка и халбите отново бяха напълнени с бира. Никой не забеляза учудените лица на животните, които се взираха през прозореца.

Мистър Пилкингтън от Мечи лес стоеше прав с чаша в ръка. След миг, рече той, щял да помоли присъстващите да вдигнат тост. Но преди да го стори, се чувствал задължен да каже няколко думи.

За него, а, бил уверен, и за всички останали, било огромно задоволство да установи, че един дълъг период на недоверие и неразбирателство вече е отминал. Някога съседите човеци се отнасяли ако не враждебно (не че той или някой от присъстващите са споделяли тези настроения), то може би с известна доза опасения към уважаемите собственици на Фермата на животните. Възникнали разни печални произшествия, разпространявали се погрешни представи за състоянието на нещата. Струвало им се, че съществуването на стопанство, притежавано и ръководено от прасета, не е съвсем нормално и че това можело да има обезпокоителни последици в околността. Твърде много собственици лековерно били приели, че в такава ферма ще цари дух на разпуснатост и недисциплинираност. Страхували се да не би да се упражни вредно влияние върху собствените им животни и дори върху работниците им. Но сега всякакви подобни съмнения били разсеяни. Днес той и приятелите му посетили Фермата на животните, разгледали всичко с очите си и какво видели? Не само най-съвременни методи на работа, но и дисциплина, и ред, които трябвало да служат за пример на земевладелците от цялата страна. Смятал, че няма да сбърка, ако каже, че низшите животни от фермата работят повече и получават по-малко храна в сравнение с останалите животни в графството. Всъщност днес той и придружаващите го забелязали много подобрения, които възнамерявали незабавно да въведат в стопанствата си.

В заключение, рече той, искал да подчертае още веднъж приятелските чувства, които съществували и трябвало да съществуват между Фермата на животните и съседните имения. Прасетата и хората нямали и не бивало да имат различни интереси. Стремежите и трудностите им били общи. Нима проблемът за работната сила не бил еднакъв навсякъде? Тук стана ясно, че мистър Пилкингтън се готви да изненада компанията с някакво предварително подготвено остроумие, но беше толкова силно развеселен, че в момента не бе в състояние да го произнесе. След продължително давене и кашляне, от които двойната му гуша се зачерви, той едва успя да изрече:

- Ако вие трябва да се преборвате с нисшите животни, ние пък си имаме нисшите класи!

Тази проява на духовитост накара цялата маса да избухне в гръмогласен смях: а мистър Пилкингтън още веднъж поздрави прасетата за оскъдните дажби, за дългия работен ден и за липсата на всякакви глезотии във Фермата на животните.

Накрая той заяви, че сега искал да помоли сътрапезниците да станат и да проверят дали чашите им са пълни.

- Господа – завърши речта си мистър Пилкингтън, -господа, вдигам тост за процъфтяването на Фермата на животните!

Последваха възторжени викове и тропане с крака. Наполеон беше тъй поласкан, че стана от мястото си и заобиколи масата, за да чукне халбата си в халбата на мистър Пилкингтън; сетне я изля в гърлото си. А сетне, преди да седне, сподели, че също искал да каже няколко думи.

Както всичките му речи, и тази беше кратка и по същество. Заяви, че и той се радвал, задето периодът на неразбирателство е отминал. В продължение на доста време се носели слухове – разпространявани, както той има основание да мисли, от някой злобен враг, - че в неговите възгледи и тези на събратята му имало нещо подривно и дори революционно. Приписвали им, че се опитват да подтикнат към бунт животните от съседните ферми. Нищо не можело да бъде по-далеч от истината! Единственото им желание, и сега, и в миналото, било да живеят в мир и да поддържат нормални търговски отношения със съседите си. Тази ферма, която имал честта да управлява, добави той, била кооперативно начинание. Крепостните актове, с които той разполагал, били съвместна собственост на всички прасета.

Не вярвал, продължи той, още да се помнят някои от старите подозрения, но напоследък в живота на фермата били направени известни промени, които трябвало да послужат за по-нататъшно укрепване на доверието. Досега обитателите на фермата имали доста глупавия навик да се обръщат към себеподобните си с “другарю”. Налагало се да го забранят. Освен това съществувал един много странен обичай с неизвестно начало, при който всяка неделна сутрин марширували покрай някакъв череп на шопар, прикован към един стълб в градината. Това също щяло да бъде забранено, а и черепът вече бил заровен. Гостите му навярно били забелязали зеленото знаме, развяващо се на пилона. В такъв случай сигурно били видели, че копитото и рогът, изобразени някога върху него, са заличени. Отсега нататък знамето щяло да бъде чисто зелено.

Искал да отправи само една забележка, добави той, към чудесната доброжелателна реч на мистър Пилкингтън. През цялото време мистър Пилкингтън говорел за Фермата на животните. Разбира се, той не би могъл да знае – защото Наполеон сега за пръв път го обявявал, - че името Фермата на животните е забранено. Отсега нататък фермата щяла да се нарича Старото имение, което, така смятал той, било правилното и истинското й име.

- Господа – рече в заключение Наполеон, - ще вдигна същата наздравица като предишната, само формата ще е различна. Напълнете чашите си догоре. Господа, пия за процъфтяването на Старото имение!

Отново последваха одобрителни възгласи и халбите бяха изпразнени до дъно. Но докато животните отвън се взираха през прозореца, стори им се, че става нещо необикновено. Какво се беше променило в лицата на прасетата? Мътният старчески поглед на Люсерна бързо се местеше от лице на лице. Някои имаха по пет гуши, други - по четири, трети – по три. Но какво тогава се размазваше и променяше във физиономиите им? След като приветствията секнаха, сътрапезниците пак взеха картите и продължиха прекъснатата игра, а животните безмълвно се отдалечиха.

Но не бяха изминали и двайсетина метра, когато изведнъж спряха. Откъм господарската къща се надигна страшна врява. Те се втурнаха обратно и пак се залепиха за прозореца. Да, вътре бе избухнала бурна свада. Чуваха се викове, удряне по масата, разменяха се остри подозрителни погледи, звучаха яростни опровержения. Изглежда, причината за цялата разправия бе в това, че Наполеон и мистър Пилкингтън бяха играли асо пика едновременно.

Дванайсет гласа крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с муцуните на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е.

 

Ноември 1943 – февруари 1944

 

 

 

 

 

 

ЕПИЛОГ

 

Мистър Джоунс се завръща

 

Това е краят на “Фермата на животните”. Десет глави. Революцията приключва. Прасетата стават хора.

Текстът, който току що прочетохте е без конкуренция като прогноза за края на една революция. А в контекста на комунистическите революции – напр. руската или българската, Оруел прогнозира със смайваща точност дори най-дребни детайли. Забрана на обръщението “другарю”. Мумията е погребана. Махнати са сърпът и чукът от знамето. Върнато е старото име на фермата. Не търсете пълна аналогия. Някои неща се отнасят за Русия, други за България...

Успехът на Оруел не е случаен. Оруел е трето поколение колониален администратор. Той добре знае какво е власт. Знае как се употребява властта. И това му дава увереност да направи прогноза, която няма равна в световната история. Като се добави и невероятното майсторство, с което е написал романа, ще ми се отново да припомня какво е Оруел за мен.

Джордж Оруел е последният велик британец.

Съвсем накрая ще се осмеля да добавя нещо, което споделям от няколко години.

Оруел определя нерадостна съдба за мистър Джоунс, собственикът на Старото имение. Мистър Джоунс умира в приют за алкохолици. Но какво стана с българския мистър Джоунс? Симеончо не само доживя да види края на революцията, не само бе приет радушно от милиони обитатели на фермата, но дори отново взе управлението й.

Както се казва, действителността често надминава и най-смелите прогнози. Да, Оруел не е предвидил завръщане на мистър Джоунс. Ние го видяхме. Simeon Live!

Дали пък не си заслужава пак да пиша? Да допиша “Фермата на животните”. Например един епилог.

“Мистър Джоунс се завръща”.

Сигурно няма да стане. Липсват ми останалите три мотива да пиша. Пък и не ми стига талант.

 

Иван Ценов

18-19 януари 2006 г., София