СМЪРТТА НА ЖИВКОВ - ОЩЕ ЕДИН ПОВОД ЗА ФАЛШИФИЦИРАНЕ НА ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ

V-5

 

Две неща съм запомнил от контактите ми с чернокожи африкански студенти. Първото, че развитието на колонията зависи предимно от това, кои са колонизаторите. Това не е тайна за българите. И у нас може да се чуе: "Не случихме с колонизатора." Естествено, подразбира се Русия. Второто нещо, което вече с учудване научих бе, че някои от тях нямат история. Не знаят корените си.

Защо ме спохождат тези мисли. Защото България има "писана история", но тя е изпълнена с фалшификации. И второ, в последните години съм свидетел на систематична фалшификация на всичко, което съм видял със собствените си очи, на всичко, което съм осмислил със собствения си разум.

Не искам да влизам в академични спорове, но не мога да отмина един теоретичен проблем. Често историците казват, че колкото повече се отдалечаваме от едно събитие, толкова по-вярна и по-безпристрастна е историческата оценка. Не съм убеден в общовалидността на това твърдение. В подкрепа на последното бих привел възгледа на проф. Бицилли за историята: "Историята е възможна и необходима поради факта, че всяко отделно явление има свое собствено съдържание". Проф. Бицилли приема тезата на Бенедето Кроче, че "всяка история е история на съвременността, тоест осмисляне на живота, тоест философия". Преосмислянето на живота променя "съдържанието" на явленията и води до пренаписване на историята.

Малко са историците, които навреме публично признават, че често явленията се "преосмислят" и историята се "пренаписва" по конюнктурни, обикновено политически и идеологически причини. Точно това наричам фалшификация на историята. Примери, колкото щеш. Достатъчно е да прочетем учебниците "преди 10 ноември" и "след 10 ноември".

Специално внимание искам да обърна на две неща.

Не трябва да се мисли, че историята се фалшифицира само след събитията, тогава, когато преките участници вече не са живи и не могат да попречат на фалшификацията. Последните години са пример на фалшифициране в "реално време", тоест в момента на ставане на събитията. Крещящ пример за фалшифициране на историята по време на самото събитие е т. нар. "Януарско въстание" от зимата на 1997 г. Коментарите след смъртта на Тодор Живков пък са пример за фалшифициране на историята непосредствено след събитията. Най-точно казано, историята се фалшифицира по всяко време.

Второ. Не са редки случаите, когато при "пренаписване", една стара фалшификация се заменя с нова фалшификация. Писаната история на България дава много такива примери.

Ще разгледам подробно една статия, за да конкретизирам тезата си. Не че внушенията на автора са по-различни от много други. Не че авторът е известен "интелектуалец". Напротив, авторът е обикновен журналист. Тази публикация е крещящ пример за неадекватен анализ, за съвместяване на добре подбрани факти и примитивно и тенденциозно обяснение на тези факти. Тази публикация е пример за фалшифициране на историята. Историците ще кажат, че авторът не е историк? Ами погледнете си учебниците, господа! А защо не и "научните" си трудове?

Ако тази статия бе единичен случай, майната й, но тя е типичен случай. Има още една причина да се спра на тази публикация. Фалшификацията става в контекста на поредното активно мероприятие - попълване на т. нар. Речник на дисидентите. Нищо не би ме накарало да пиша по тази тема, но това, с което така усърдно се занимава г-н Неделчев, също е фалшифициране на историята ни.

Става дума за статията "Смъртта на Живков - тест за дисиденти". Публикувана е във в. "Дума" на 21 август 1998 г.

Ето какви неща можем да прочетем:

"Дисидентите в България по време на режима в една или друга степен са се противопоставяли срещу властта на Живков, а не на комунизма и соцлагера. Всъщност България се управляваше еднолично от него. Каквото и да се приказва, ние живеехме под Живковия едноличен режим.

Така всеки дисидент у нас е бил застрашен от личната му власт. Тези дисиденти - по-смели или по-страхливи, комунисти или не (изявени антикомунисти нямаше, появиха се след 1989 г.) - не говореха лично срещу Живков освен в тесен кръг. Те се изказваха публично за екологията, противопоставяха се на властта, подкрепяха перестройката и съветските начинания по времето на Горбачов. Дали по онова време само толкова беше възможно, дали можеха да си позволят повече, днес трудно може да се определи. В държавата на самодържеца дисидентите в крайна сметка са се страхували лично от Живков, от дългата му ръка, облечена в ръкавицата на ДС".

Какво ни внушава авторът? В какво е неговият "принос" към историята ни?

Авторът смело подминава утвърдените у няколко поколения българи възприятия за властта по времето на Живков. Авторът се опитва да представи тоталитарната система като едноличен режим на Живков. Авторът подминава с лекота основните атрибути на властта от онова време, напълно обусловени от тоталитарния неоколониален модел, наложен в България от Русия, съгласно договореностите между победителите след края на Втората световна война:

1. - болшевишка партия, достигнала към 10 ноември 1989 г. почти 1 милион члена;

2. - комсомолски актив - "резервът на Партията";

3. - казионна земеделска партия;

4. - казионни профсъюзи;

5. - казионни "обществени организации", включващи дори спортните дружества;

6. - създадени по съветски модел репресивни органи;

7. - създадена по съветски модел съдебна система;

8. - пълна военна обвързаност в рамките на Варшавския договор;

9. - пълна енергийна зависимост от СССР;

10. - почти пълна научна и технологична зависимост от СССР;

11. - почти пълна икономическа зависимост в рамките на СИВ.

Авторът не знае за тези неща? А щом той не знае, те не съществуват?! Но има хора, които знаят. Има милиони хора, които са живели по онова време. Има хиляди книги, научни и вестникарски публикации, семинари, политически оценки и какво ли още не за същността на комунизма, за същността на комунистическата тоталитарна система. И ето днес четем това! Сякаш милиони българи са някакви безпаметни и тъпи същества! Хайде, бе!

Естествено "незнаейки" тези неща, авторът създава изкуствена схема и внимателният читател попада на логически гювеч.

Да надникнем в "гювеча".

Авторът цитира изказване на Радой Ралин. Много добре. Авторът признава Радой Ралин за достоен човек, за умен човек. Много добре. Но защо авторът прави челен сблъсък с оценката на Радой Ралин за Тодор Живков? Та нали самият Радой казва: "Ако съм пострадвал нещо, най-малко е било от него."

А ето и целия цитат. Ето какво е казал Радой Ралин:

"Вестта за смъртта му ме натъжи. Той бе от хората, които можеха още много неща да осмислят и да ги разкажат ... Ако съм пострадвал нещо, най-малко е било от него. Смъртта не само отнема, тя и оценява хората. Нека политиците да се поучат както от неговите грешки, така и от човешките му черти."

Мнозина трябва да се замислят над тези думи. Но авторът, без много да му мисли, въвежда читателя към думите на Радой Ралин така: "Реакцията на Радой Ралин обаче прозвуча необичайно." И веднага след думите на сатирика не скрива възхищението си:

"Това казва човекът, който в миналото години наред е бил символ на мразен от властта писател. Сатирикът, който се смяташе за антипод на Живков, за българския Езоп, подиграващ се на Първия. Той е единственият писател, чиято книга ("Люти чушки") е била изгорена през тия години, защото в нея имало алегорична сатира срещу властелина. И зад всичко безмълвно седеше самият Тодор Живков, който се дразнеше и не понасяше сатирата му.

Мога да се съглася с автора, макар и с някои уточнения, че "сега този препатил писател показва благородство, присъщо на боговете", че "великодушието му изглежда още по-страшно в сравнение със злопаметния и лукав Живков", че "точно тук е победата на Радой над Живков". Съгласен съм и с оценката му за реакцията на поетесата Блага Димитрова по повод смъртта на Живков. Дори бих добавил в негов стил, че "великодушието на Радой изглежда още по-страшно в сравнение със злобата на поетесата", оставила доста свидетелства за конюнктурно поведение не само като поетеса, но и като човек.

Но защо авторът не се е замислил върху оценката на Радой Ралин за Тодор Живков? Защо тази оценка му звучи "необичайно"? А тя не е дадена на езика на Езоп, а е изказана пряко и то днес, когато мнозина се връщат към Езоповия стил.

Защо ли? Авторът има отговор, но когато не се отнася за самия него.

Ето оценката на автора за реакцията на медиите за смъртта на Тодор Живков:

"Затова сега реакциите след смъртта му отекват странно.

Толкова хора толкова дълго време се страхуваха от него, дори безпричинно, че страхът стана техен манталитет и правило на поведение. Това и обяснява защо Живков беше изпратен по живковски. Новините за смъртта му в държавните медии бяха неадекватни и прецедени като съобщението за смъртта на Вълко Червенков по времето на Живков.

Когато на другия ден цяла сутрин новините на Би Би Си бяха запълнени със смъртта на Живков, новините на "Хоризонт" започнаха с някакво невнятно съобщение, че Муравей Радев щял да събере някакви да говорят нещо за бюджета.

Телевизията също се представи по живковски. И по какво се различава сега шефът й Попйорданов от един номенклатурчик от апарата на ЦК? Начинът, по който обслужва властта, е типично живковски, дори повече се престарава от едно време. Сега излиза, че е проява на дисидентство да поставиш на първо място в емисията новината за смъртта на Живков. Т. е. да спазиш професионализма, означава да си дисидент. Изглежда, условията и сега са деформирани като при Живков."

Та какво излиза?! За всичко е виновен Живков. Друго обяснение няма?!

Ами хайде да го кажем направо. Съгласно каноните на тоталитарния неоколониален модел Москва "ръкоположи" Живков за шеф на туземната колониална администрация. Москва управляваше България с помощта на тоталитарната машина, но на Живков бе изграждан "имидж" на едноличен владетел. Това е много удобно. Ако има успехи, те се дължат на "дружбата със СССР", ако има неуспехи, те се приписват на самите туземци и, разбира се, на техния вожд. Има и друго удобство. Поставяйки един туземец в ролята на "едноличен владетел", метрополията лесно провежда кадровата политика в колонията. Живков носи персонална вина. Той се е съгласил да играе тази роля. Но иначе щеше да бъде друг. А за България разликата щеше да бъде несъществена. Може би съставът на "придворните шутове" щеше да бъде малко по-друг. Други щяха да бъдат и някои от "дисидентите".

Е, драги господине! Живков го няма. Няма го отдавна. Защо тогава някои се престарават "дори повече от едно време"? Нима интелектът ви достига за финала на статията: "Кучето толкова дълго е седяло вързано, че като са го отвързали, то пак си търси каишката и гледа в очи новия си стопанин кого ще му посочи да лае."

Господине, да бъдеш дисидент в страна като България трябва ясно и осъзнато да кажеш: "Не на неоколониализма!" И то без значение дали той се прикрива под маската на "комунизъм" или под маската на "демокрация". Без значение дали живееш при тоталитарен неоколониален "строй", или в демократично неоколониално "гражданско общество".

И още нещо. Куче не може да разказва безнаказано приказката за вързаното куче.

Не и на мен!

Когато става дума за "дисиденти" не може да отминем главния герой г-н Михаил Неделчев. Август 1998 г. ще запомня и с проблемите на Моника Левински и на Михаил Неделчев. Между тях има нещо много общо.

След "принудително изгнание", в медиите се завърна Михаил Неделчев. Какво ли е преживял горкият през последните четири години? Той, който обилно даваше храна на медиите през първите четири години на "демокрация"! Той си знае. Но и други са знаели. И не само са знаели, а и са го подготвяли за решителния час. И този час дойде. Трябва да се напишат поредните фалшиви страници от българската история! Трябва да се създадат български дисиденти! Кому да се повери тази "научна" задача? Има подготвен човек! Той чака! Само един знак!

Сега ще обясня и защо намесвам Моника Левински. Преди всичко да направя нещата по-забавни. Иначе с почти същия успех можех да намеся Ван дер Любе, Ли Харви Осуалд или Джак Раби. Но трябва да призная, че сходството между изявите на г-ца Левински и на г-н Неделчев е почти пълно.

Моника е главен герой на поредния скандал около Белия дом. Какъв е проблемът? Сексуален? Морален? Ооо, човек трябва да е много наивен, за да приеме, че ще бъдат похарчени $40 милиона на американските данъкоплатци, за да не се счупи хатъра на Моника. Или пък, че сексуалните игрички на г-н Клинтън са "заплаха за американската демокрация". Това са приказки за политически олигофрени. Моника я използват. Тя е точният човек, в точното време, на точното място.

Разбира ли Моника играта? Това не е важно. Тя е приела играта.

А каква е играта?

Дошло е време Америка да сърба попарата, която си надроби не без участието и на другите "велики сили". От десетина години Америка играе ролята на "единствена суперсила", играе ролята на "световен полицай". Америка пое открито тази роля. Пое я с чест! Но на кого служи Америка? Кого защитават американската военна машина и специалните служби? Интересите на обикновения американец? Донякъде. Но не това е основното. Най-общо казано, американските институции защитават интересите на едрия финансов и икономически капитал. Главната особеност на този капитал е това, че той не се дели по национален признак. Този капитал е интернационален или, както е модерно да се казва, транснационален. Така и за добро, и за лошо, на г-н Клинтън се падна късмета да е на върха на айсберга. Успехите и пораженията на Бил Клинтън са привидни. Той знае това. Той е приел играта. Може да не му е приятно, но е готов да изиграе и последното действие.

Светът настръхна срещу Америка. Америка се забърка повече, отколкото може да носи. Нещо трябва да се промени в глобалната политика. Но символът на тази политика е Бил Клинтън, президентът на Америка. Няма проблеми. Ще сменят президента. И без това му е втори мандат. И на негово място ще дойде нов президент. Републиканец! Той има други идеи! Той ще промени политиката на Вашингтон! Но нещата не са толкова еднозначни. "Истинската демокрация" предлага алтернатива. Иначе що за демокрация ще е!? Демократите също трябва да имат шанс. Докато Клинтън "губи" от секскандала, "печели" от "решителните действия срещу терористите". "Общественото мнение не приема лъжата на Клинтън, но подкрепя действията му като президент" - казват проучванията. Сиреч, всеки може да допусне грешка в личния си живот, дори и президентът, но политиката на Америка не подлежи на съмнение:

 

 

ПАРТИЯТА Е ПРАВА, КОГАТО СЪГРЕШИ ДОРИ!

 

 

Така се запазва и възможността за продължаване на старата политика.

Това е смисълът на секскандала. За да се прикрият истинските причини за евентуална промяна в политиката на Вашингтон, трябва да се скалъпи нещо пикантно. Нещо, което не "застрашава американската демокрация". Напротив, ще показва колко е жива! Така се измайсторява "Моникагейт".

 И това е шансът на Моника. Но и тя трябва да даде. И тя дава. Разиграва сцена на изоставена и обидена девойка. Защо обидена? Ами защото г-н Клинтън не е "проникнал", а е позволил само да "му духа". Казано направо, флиртът е стигнал само до орален секс. Има и доказателства, които принуждават г-н Клинтън да "признае истината". По рокличката на Моника са останали петна от семенната течност на г-н Клинтън.

Да обобщим. "Непълната" връзка между Моника и Бил е причина за обидата, която изпитва Моника. Бил е имал и други връзки, но вероятно те са били "пълноценни", защото други обидени няма. Е, обади се и г-жа Пола Джоунс, но там дори не се е стигнало и до орален секс. Пък и няма "петна".

Какъв е проблемът на Мишо? На млади години Мишо също е "духал". "Духал е" на Партията и лично на другаря Тодор Живков. Клевета!? Спокойно! Има "петна". Ето едно "петънце от рокличката" на Мишо:

 

ПРОГРАМА ЗА ТВОРЧЕСКА РЕАЛИЗАЦИЯ

 

Михаил Неделчев

литературен критик

 

Такива речи не се произнасят всеки ден. Всички млади литературни творци, които имаха възможност да чуят словото на другаря Тодор Живков на срещата на Секретариата на ЦК на БКП с участниците в Третата национална конференция, почувстваха обновителната му сила. Всъщност, в това слово се прави една равносметка на Априлската линия в българската литература от позициите на Юлския пленум на ЦК на БКП. И фактът, че тази равносметка бе направена във връзка с националната среща на младите литературни творци, изключително повишава тяхната отговорност. Бъдещето ще покаже дали в нашата литература ще се формира поколение, което литературните историци ще назоват след време "ЮЛСКО". От тях зависи дали ще успеят да направят свои съкровени теми проблемите, които този форум на Централния комитет на нашата партия постави. В това отношение речта на другаря Тодор Живков безусловно ще бъде тяхна програма за творческа реализация. С анализа на примерите, които първият ръководител на партията и държавата дава като въплъщение на априлския дух в нашата литература - пиесата "Прокурорът" на Георги Джагаров и романа "Иван Кондарев" на Емилиян Станев - на младите литературни критици и историци бе представен един образец за учението да се свързват политическите и общосоциалните проблеми с литературните. Защитата на новаторския дух в литературата, която другарят Живков е правил и преди, е един призив към младите литератори дръзновено да откриват често пробиващите си с борба път тенденции в нашето социално развитие, да търсят за тях най-въздействащия литературен образ.

Към тази реч всички ние ще се връщаме отново и отново.

Не претендирам за новост. Това "петънце от рокличката" бе публикувано във в. "Подкрепа" на 27 август 1992 г. (бр. 199 (305), стр. 1). Препечатено е от сп. "Младеж".

Е, как бе, г-н Тренчев, как бе, Коце!? Как ще влезеш в Речника!?

И ето връзката между проблемите на Моника и тези на Мишо. Мишо съшо е "духал". Нищо повече. Нито Партията, нито другарят Тодор Живков са го удостоили с "проникване". Тоест Мишо нито е станал член на "нашата партия", нито е направил кариера като безпартиен, например като академик Сендов. И ето го Мишо "демократ". Роден "демократ"! Ще сваля комунизма. Четири години Мишо сваля комунизма. Когато номерът му се поизтърка, когато поомръзна на хората, скриха го. Четири години Мишо е в трета глуха. Не е останал гладен. Продължават да го хранят за стари заслуги. И ето отново дойде неговият час. Същинска Моника!

Е, има и някои разлики между американската и българската "Моника". Американската се гордее с връзката си, не я крие. Нашата отрича. Прави се на "дисидентка". Какво да се прави. Нали е посестрима на Ташка и Бомбашка.

Дотук с майтапа. Какъв е смисълът на "Досиегейт"? Каква е истинската роля на г-н Неделчев? Осъзнати ли са действията му или го използват като г-ца Левински?

Не искам да влизам в ролята на психоаналитик, не искам да навлизам в интимната същност на г-н Неделчев. Ще кажа няколко думи за смисъла на "Досиегейт".

Всъщност, читателят се досеща. Създаването на дисиденти с днешна дата е част от сценария за фалшифициране на близкото минало. Истината за миналото трябва да се размие. И колкото повече, толкова по-добре. Представяте ли си какво ще стане, ако и други последват г-н Неделчев? А и той сам призовава за това:

"Дисидентството и дисидентските движения са историографски проблем и място за лични и други пристрастия няма. Аз гледам с насмешка дори с презрение на личностните амбиции на отделни хора да омаскарят начинанието и затова опитите да се направи скандал от проекта "Речник на дисидентите", за мен не съществуват. По него работят много неправителствени организации. У нас това е Центърът за изследване на антикомунистическата съпротива с програмен директор Силвия Борисова.

Ако някой друг има претенции, нека напише свой речник. Нашият проект няма монополистки амбиции. Ако не ти харесва, пишеш друга енциклопедия."

Хайде, народе! Пиши речници!

Ще кажа и нещо "добро". Възхищявам се от хората, които отговарят за "подбора на кадрите"! Възхищавам се от кадровиците! Винаги съм смятал, че трябва да си изключителен професионалист, за да намериш сред близо девет милиона българи хора, които да свършат работата на Тодор Живков, Жельо Желев, Филип Димитров, Жан Виденов, Иван Костов. Изборът на Михаил Неделчев също е брилянтен! Трудно ми е да си представя по-добро кадрово решение.

Накрая искам да поставя още един въпрос. Защо в медиите не се срещат често анализи, подобни на този, който четете? Защо българските "политолози", "социолози", "икономисти", "интелектуалци", представят измислени картини за състоянието на България? Защо, особено през последните години, тези анализи силно напомнят времето на Живков?

Защото кадровата политика от времето на Живков остана непроменена. Статутът на неоколония се запази. Смяната на тоталитарен неоколониален модел с демократичен неоколониален модел не води до смяна на кадровата политика. И при двата модела се спазва принципът на отрицателната селекция. Кандидатите за представители на туземната колониална администрация и в двата случая трябва да притежават еднакви качества: некомпетентност, да са болезнено амбициозни, да имат видими недостатъци, да не са извоювали място в живота благодарение на личните си качества, а благодарение на компромиси и вярна служба. В този смисъл не е задължително при "смяна на системата" да бъдат сменени всички представители на старата туземна колониална администрация. Част от старата върхушка се запазва. Особено от по-ниските нива. Те знаят правилата на играта и лесно "се променят".

За да не изглеждат нещата много абстрактни, ще дам пример. Вижте днес кои са "видни политолози" - Андрей Райчев, Иван Кръстев, Евгени Дайнов, Андрей Бунжулов. Знаете ли какви са били "преди 10 ноември"? Накратко - "комунисти".

Я пак да се повеселим! Ще цитирам част от мъдрите слова на Андрей Бунжулов. Те са от една "научна" публикация от времето (1984 г.), когато другарят Бунжулов е бил секретар на ЦК на ДКМС. Статията е със заглавие "РЕВОЛЮЦИОННОТО МИСЛЕНЕ И НОВАТОРСКОТО ДЕЙСТВИЕ В ИДЕОЛОГИЧЕСКАТА РАБОТА С МЛАДЕЖТА" и е публикувана в книгата РЕВОЛЮЦИОННОТО МИСЛЕНЕ И ИДЕОЛОГИЧЕСКАТА РАБОТА, съвместно издание на ЦЕНТЪРА ПО ТЕОРИЯ И УПРАВЛЕНИЕ НА ИДЕОЛОГИЧЕСКИЯ ПРОЦЕС НА АОНСУ ПРИ ЦК НА БКП и ИНСТИТУТА ЗА ПРОПАГАНДА НА МАРКСИЗМА-ЛЕНЕНИЗМА ПРИ СОФИЙСКИЯ ГК НА БКП.

Ето малка част от тази статия:

"Новата ситуация в идеологическата работа с младежта се обуславя и от коренните промени в международната обстановка. Повратът в международните отношения към конфронтация и подготовка за война, засилената диверсия и политическите провокации, предизвикани от световния, преди всичко американския империализъм, са израз на новия етап, в който навлезе идеологическата и класовата борба. Другарят Тодор Живков разглежда научно-техническия прогрес като главен плацдарм, върху който се решават предимствата на социализма, за постигане на паритет и изменение на съотношението на силите в областта на икономиката в наша полза. Това внася ново съдържание и нови измерения в класово-партийното възпитание на младото поколение в сегашния етап."

И така, една година преди г-н Горбачов да обяви началото на края на комунизма, секретарят на ЦК на ДКМС подготвя младите за война с империализма и по-специално с американския империализъм. Каква ирония на съдбата!

А какво говори, какво пише днес г-н Бунджулов?

Ами послушайте радио "Свободна Европа". Г-н Бунджулов е чест гост на софийското студио. "Американските империалисти" му гласуват пълно доверие. И с право. Той е напълно подготвен за тази чест.

Тези дни г-н Бунджулов, вече "политолог" и член на НПС на Евролевицата, си задава на страниците на в. "Труд" сакрален въпрос: "Може ли да бъдеш ляв днес?"

Позволете да не ви измъчвам повече с цитати. Искам само да отговоря на г-н Бунджулов.

Може, г-н Бунджулов, може. Днес може да бъдеш и ляв и десен, може да бъдеш всякакъв. Но трябва да бъдеш като вчера - послушен.

 

24 -26 август 1998 г., София             Иван Ценов