КРИЗА НА ВЛАСТТА


Прати по дяволите тяхната политика,
  осуети техните мошенически  трикове ...  

Втори стих на химна на Великобритания

Политиката е мръсна работа,
понякога много мръсна работа,
но си струва.  
Ричард Никсън

Смяната на политическата система у нас се придружава от съществени промени в езика. Редица понятия, понятия, сякаш ясни на всички, силно променят съдържанието си. Такива са и понятията власт и политика.

Преди 10 ноември българинът имаше примитивно разбиране за властта и политиката. Такава беше системата - тоталитарна. Всички свързваха властта с Тодор Живков. Каквото кажеше Живков - ставаше. Вярно е, че някъде там, горе, бе “ръката на Москва”, но за обикновения човек това бе по-скоро символ. В представите на българина властта бе единна и неделима, и сякаш - вечна.

Днес нещата изглеждат различни. Кажат нещо властващите - става обратното. Българинът се чуди, сменя властващите, и все същото. Защо е така?

Понятието власт е вездесъщо в политическите анализи. Власт се определя и употребява по различни начини.  Все пак повечето учени са съгласни, че власт се отнася най-малко до един деятел или дейност, засягаща мнението и/или действията на друг.

В политическата мисъл наред с понятието власт се използва и понятието официална власт.

 

 

“В политиката и правото днес официалната власт се разбира като правото на някакво действие, включително и правото да се създават закони, както и по-второстепенни права, свързани с управлението. Трябва да се прави разлика между официалната власт (authority) и власт (power), разбирана като възможност да се налага подчинение.” (ЕПМ*, стр  350)

 

 

Вероятно Цицерон пръв прокарва различието между власт и официална власт - Potestas in populo, auctoritas in senatu - Властта принадлежи на народа, официалната власт на Сената.

Формално и у нас е така. “В Народна република България цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа”, пише в чл. 2 от Конституцията на България от 1971 г. Подобен текст има и в новата конституция.

Нещата с понятието политика са почти същите. До 10 ноември използването на това понятие у нас почти бе лишено от смисъл. Властта командваше. Българинът започна да разбира какво е политика едва сега. За българина политиката е мръсна работа. Такова е и академичното отношение към политиката.

 

 

“Политиката може да се определи накратко като процес, при който група хора, чиято линия или интереси са първоначално различни, достигат до колективни решения, които най-общо се смятат за обвързващи за групата и наложени като обща политика. Политиката предполага разнообразие от възгледи ако не относно крайните цели, то поне относно най-подходящите средства за постигането им. ... Политиката говори нещо за начина, по който се постигат колективните решения. Тя обикновено включва три елемента: убеждение, сделки и механизми за постигане на окончателното решение. .. Един човек, който задължава своите събеседници да вършат това, което той иска, чрез насочен към главите им пистолет, не участва в политически отношения с тях. .. Убеждаването и сделката са често отблъскващи дейности, обичайно предполагащи измама спрямо опонентите и жертване на принципи заради политическа изгода. Политиката предполага обаче, че постигнатото решение, дори и да е по нечестен начин, се смята за меродавно от групата, за която става дума.” (ЕПМ, стр. 375, 376.)

 

 

Че политиката е мръсна работа, никой не смее да крие. А и да иска, не може. Усилията са насочени на друго място. Основният въпрос е друг. Чии интереси всъщност защитават политиците? На своите избиратели? Ако това е така, можем само да благодарим на нашите политици, че вършат тази мръсна работа. Но дали е така?

Липсата на политика в България до 10 ноември, колкото и парадоксално да звучи, позволи на българина интуитивно да долови нейния смисъл. Но днес власт и политика са неделими понятия. А примитивото отношение на българина към властта, основано на инерцията в мисленето - отъждествяване на власт и официална власт, го прави безпомощен в опита да разбере околния свят.

Да надникнем по-дълбоко в проблема власт. По точно, каква е отношението между власт и официална власт?

Академичната наука е твърде абстрактна. Ще ползваме по-прагматичен подход.

Една добра книга в това отношение е “Анатомия на властта” на проф. Джон Кенет Гълбрайт (J. K. Galbraith). Проф. Гълбрайт не си губи времето с понятия като авторитаризъм, тоталитаризъм, демокрация. Той разглежда инвариантите на властовите отношения. Това са трите инструмента на властта, определени като принуждаваща власт, компенсаторна власт и условна власт, и трите източника на властта - личността, собствеността и организацията. Този подход позволява да се види кой притежава истинската власт (властта) и кой служи на властта (официалната власт).

Има и по-добър вариант. Работите на проф. Ноам Чомски. Коя е причината да се доверя на проф. Чомски? Предимно политическият ми опит през последните годии.

Ноам Чомски е един от най-сполучливите критици на американската демокрация. Той е професор в Масачузетския технологичен институт и е безспорен лидер в областта на математическата лингвистика, генеративните граматики и формалните езици. Независимостта на проф. Чомски от политическите кръгове му определя място на уникален критик, а неговите есета, монографии и най-вече гражданско поведение му носят определението “враг на Америка”, и то от официални кръгове във Вашингтон.

В “Медиите под контрол” проф. Чомски прави ненадминат по своята лаконичност и откровеност анализ на структурата на властта в САЩ. Що се отнася до принципите на външната политика на САЩ, българинът има на разположение други две книги на проф. Чомски - “Петата свобода” и “Година 501-ва”.

Защо ни е необходим американският модел на властта? Та нали Америка е единствената суперсила! Та нали моделът, към който се стреми България, е с марка USA!

Има обаче една важна подробност. Вашингтон прилага два “демократични модела”. Единият е за метрополията на Империята на янките, другият е за колониите. Моделите са еднакви, ако повярвате на пропагандата, но много се различават, ако вникнете в тях.

Да разгледаме същността на двата (демократични) модела.

Модел на метрополията.

Обществото се състои от три класи. Класа на богатите - това е "истинската власт". "Специална класа" - това се хора, които са доказали своята лоялност към богатите. Наричат ги политици. Те са представители на официалната власт. Те са добре подготвени. Те най-добре "разбират" интересите на обществото. Към тях е прикрепен обслужващ персонал медии, политолози, социолози, учени. По-голямата част от обществото образува "обърканото стадо". Тук трябва да влизат останалите. Те работят и не се бъркат в управлението. Е, разрешава им се да избират хора от "специалната класа", които да управляват.

Такава е теорията на американската демокрация. Такава е и практиката в метрополията. Пълна идилия!

На това място все пак  се изкушавам да цитирам проф. Чомски:

 

 

"Той (Липман - доайен на американските журналисти, главен критик по въпросите на външната и на вътрешната политика на САЩ - И. Ц.) твърди, че наречената от него "революция в изкуството на демокрацията" може да бъде използвана за "фабрикуване на съгласие", т. е. чрез новите техники на пропагандата да се накара обществото да приеме неща, с които не е  съгласно. Според него това е една добра идея, при това необходима. Необходима, защото, както казва той, "общите интереси напълно убягват от общественото внимание" и могат да бъдат разбрани и управлявани единствено от "специална класа" на отговорни хора, които са достатъчно умни, за да схванат нещата. Тази теория утвърждава, че само един малък елит, една "интелектуална общност" може да разбере общите ни интереси, за какво сме загрижени всички ние и че тези неща "убягват от вниманието на широката публика". Това е възглед, чиито корени са далеч назад във вековете. Това е типичен ленински възглед. В действителност, той има много близка прилика с ленинската концепция, според която един авангард от революционни интелектуалци взема държавната власт, като използва за целта народните революции и след това води "глупавите" маси напред към бъдещето, което те не могат да видят, защото са прекалено ограничени и некомпетентни. Теорията на либералната демокрация и марксизмът-ленинизмът се доближават в някои от своите основни идеологически положения. Аз мисля, че това е едно от обясненията защо с годините някои хора с такава лекота преминават от едната позиция на другата, без да усетят, че нещо се е променило (не е писано специално за българските "комунисти" - И. Ц.). За тях въпросът е на преценка: у кого е силата. Може би се надяват, че ще има народна революция и тя ще им даде държавната власт в ръцете или пък, че няма да има революция и тогава те просто ще работят за хората, които притежават реалната власт - бизнесмените. Но ще вършат едно и също нещо: ще водят масите към един свят, който те (масите - И. Ц.) са прекалено ограничени да видят сами.

Липман подкрепя това чрез една прекрасно измислена теория за постепенната демокрация. Той твърди, че в една правилно функционираща демокрация има класи от граждани. Съществува класата на граждани, които трябва да вземат активна роля в управлението на общите дела. Това е "специалната класа". Те са хората, които анализират, изпълняват, вземат решения и управляват в политическата, икономическата и идеологическата сфера. Тази класа съставлява малък процент от населението и въпросът, който я занимава е как да се погрижи за онези другите. А "онези другите", които са извън групата, т. е. огромната част от населението, Липман нарича "объркано стадо". Ние трябва да се защитаваме от яростта му и да се пазим да не ни стъпче. И така имаме две функции на демокрацията. На "специалната класа", на отговорните хора е предоставена изпълнителната функция, което ще рече, че тази класа извършва мисленето, планирането и разбирането на общите интереси. "Обърканото стадо" също има функции в демокрацията. И тя, според Липман, е да бъде зрител, а не действащ участник. Но освен тази функция, хората в стадото имат още една защото все пак говорим за демокрация. От време на време на тях им се позволява да отдадат своите предпочитания на един или друг член на "специалната класа". С други думи позволява им се да кажат: "Искаме ти да си наш водач" или (по-точно - И. Ц.) "Искаме Ти да си наш водач". И това е така, защото живеем в демократична, а не в тоталитарна държава. Нарича се избори. Но след като са отдали предпочитанията си на един или друг член на "специалната класа", те трябва да се оттеглят и да станат зрители на действието, а не негови участници. Така е при "правилно функциониращата" демокрация.

И това има своята логика. Зад тази позиция стои даже и впечатляващ морален принцип. Неоспоримият морален принцип е в това, че огромната част от обществото е прекалено глупава, за да разбира нещата. Ако тя се опита да участва в управлението на собствените си дела, просто ще обърка всичко. Ето защо би било неморално и погрешно да й се разреши да стори това. Трябва да опитомим "обърканото стадо", трябва да не му позволим да се разгневи, да стъпче и разруши нещата. Това е досущ същата логика, според която е неправилно да се позволи на тригодишно дете да пресече улицата. Вие не давате на тригодишното дете такава свобода, защото то не знае как да овладее тази свобода. Затова не бива и да позволявате на "обърканото стадо" да участва в действието. То просто ще обърка нещата.

Оттук следва, че се нуждаем от нещо, което да опитоми "обърканото стадо", и това нещо е революцията в изкуството на демокрацията: фабрикуването на съгласие. Медиите, училищата и масовата култура трябва да бъдат разделени. От една страна, чрез тях политическата класа и онези, които вземат решенията, трябва да създават някакво приемливо чувство за реалност, от друга страна, те самите трябва да насаждат и "правилни" вярвания и ценности. Сега си спомнете, че съществува една неизказана предпоставка. Дори отговорните хора чувстват нужда да крият от самите себе си, че тя е свързана с въпроса как са стигнали до позицията да имат власт да вземат решения. Начинът, по който са го сторили, разбира се, е чрез служене на истинската власт. Хората с "истинска" власт са онези, които притежават обществото и те са една доста тясна група. Ако "специалната класа" докаже, че може да служи на интересите им, то тогава тя става член на изпълнителната група. Това не трябва да се разчува. Хората в нея трябва да са си внушили убежденията и доктрините, които ще служат на интересите на властта. Докато не шлифоват в себе си това умение, те не могат да станат част от "специалната класа". И така, една част от образователната система е насочена към бъдещите отговорни мъже, към "специалната класа". Ценностите и интересите на властта трябва да врастнат дълбоко в тях. Само тогава те могат да станат част от "специалната класа". Останалата част от "обърканото стадо" просто трябва да бъде заблудена. Да се насочи вниманието й към нещо друго. Да се внимава да не навлече неприятности. Да е сигурно, че в най-добрия случай ще остане зрител на действието, отдавайки от време на време предпочитанията си на един или друг от истинските водачи, сред които и е разрешено да избира.

Този възглед е разработен и от много други хора. Всъщност той е доста конвенциален. Например един водещ съвременен теолог и външнополитически критик Рейнълд Нийбър, наричан понякога "теологът на истеблишмънта", гуру на Джордж Кенън и на интелектуалците около Кенеди казва, че "рационалността е много строго ограничено умение". Много малко хора го притежават. Повечето просто се водят от емоции и импулси. Тези, които притежават рационалност, трябва да създават необходимите илюзии и емоционално въздействащите свръхопростявания (Времето е наше! Да спрем разрухата, да възродим България! Заедно за България! Той е! Ние можем! - И. Ц.), за да държат наивните, простички хора повече или по-малко в курса на нещата. Това  виждане се превръща в съществена част от съвременната политическа наука. През 20-те и началото на 30-те години Херълд Лосуел, основател на съвременната наука за комуникациите и един от водещите американски политически учени, обяснява, че ние не бива да се подаваме на "демократичния догматизъм", че хората най-добре сами преценяват собствените си интереси. Обаче не е така. Не те, а ние най-добре можем да преценим обществените интереси. Ето защо, според него, именно заради обикновения морал, ние не трябва да им даваме възможност да действат на основата на собствените си погрешни преценки. Това е лесно в така наречената тоталитарна, а в последствие и милитаристична държава. Просто държите сопата над главите на хората и ако някой мръдне извън строя, я стоварвате върху главата му. Но с това, че обществото става по-свободно и демократично, вие губите тази възможност. Ето защо е необходимо да се обръщате към средствата на пропагандата. Логиката е  ясна. За демокрацията пропагандата е това, което е сопата за тоталитарната държава. Мъдро и добро, нали, защото общите интереси отново се изплъзват на "обърканото стадо". То не може да ги схване." (Край на цитата.)

 

 

Модел на колонията.

"Туземците" не са способни да се управляват сами. Американците най-добре "разбират" техните интереси. Последното трябва да е тайна за "туземците". Трябва обаче да им се внушава, че ще се развиват по "американски" модел. Америка е еталон! Страна на победилата демокрация!

Такава е теорията. Практиката? "Туземците", следвайки "американския" модел, също трябва да се разделят на трите класи. С една малка подробност. "Истинската власт" и "специалната класа" имитират дейност, а по същество цялото "туземно" население влиза в състава на "обърканото стадо". Естествено, нещата все не стават като в Америка, но за това са виновни самите "туземци".

Къде са основите на модела на колонията? Проф. Чомски определя “петата свобода”, като правото на американците да грабят и експлоатират Третия свят. Според Чомски петата свобода е “една свобода, която бе пропусната от президента Франклин Делано Рузвелт, когато той прокламира с Атлантическата харта знаменитите “четири свободи”, представени като главни цели на западните съюзници във Втората световна война: свобода на словото, свобода на религиите, освобождаване от нуждите и освобождаване от страха”.

Отново се изкушавам да цитирам проф. Чомски:

 

 

"Главният враг (на Америка - И. Ц.) е местното население, туземците, които се опитват да откраднат "нашите" ресурси, намиращи се в "техните" страни, които са заразени от мъглявите и идеалистически цели от рода на права на човека, стандарт и свобода, които бидейки неразумни и изостанали, не искат да разберат, че тяхната "функция" е да бъдат допълнение към индустриалните икономики на Запада (включително японската) и да обслужват нуждите на привилегированите групи, които господстват в тези общества. Най-голямата опасност от тези туземни врагове произтича от това, че ако не ги спрем навреме, те могат да посеят вируса на независимостта, свободата и прекаления интерес към човешкото благоденствие, заразявайки по този начин съседните райони. ... Главните силови линии на тази мисъл са ясно изразени в "свръхсекретни" документи и прогнози, а понякога и в публични декларации, но те липсват в политическите анализи, вестниците и повечето академични проучвания. Последното е в съгласие с втория най-важен принцип в политиката: идеологическата система трябва да изпълнява своята "функция" - да осигури желаното ниво на апатия и невежество сред населението и сред политически активните елити, разбира се, с  изключение на онези, които не само контролират идеологията, но и определят, и прилагат политическата линия." (Край на цитата.)

 

 

Да надникнем в по-интимните страни на "демократичният модел" в условията на неоколониализъм?

И така, "петата свобода" е правото на американците да се разпореждат със съдбата на други народи. "Моралното право" за това непосредствено следва от една екстраполация на модела на управление на метрополията. "Обърканото стадо" се замества от "туземното население". "Туземците" не могат да осъзнаят "правилно" своя интерес и на помощ идват те - американците. Всичко останало е почти същото. Почти, но не е същото. Особено голяма е разликата в ролите на "туземната специална класа" и "специалната класа" в метрополията. "Туземната специална класа" е по-скоро "туземна колониална администрация". За нея се полагат специални "грижи". Американците не се престарават. Не е необходимо. Обикновено сред туземците се намират достатъчно продажни и неграмотни хора (нубийци), които са най-удобният материал за попълване на колониалната администрация. "Туземният вожд" трябва да е слабо образован, по възможност с безличен или дори пародиен външен вид. По правило неговото поведение се моделира така, че да бъде презиран от съплеменниците му, готови почти по всяко време да го "сварят в казана". Най-важното при "отглеждането" на "туземната колониална администрация" е да се елиминира всяка възможност за приемственост. Така туземците са лишени от възможността да си предават информация при смяната на екипите и дори на поколенията. Новият туземен вожд трябва да започне от нулата. Това най-сигурно става при "революция" или "преврат". При това първата задача на новия вожд е да изтреби в буквален или в преносен смисъл част от предишната, най-често стояща под самия връх, колониална администрация. Или ако използваме техническа терминология, "специалната класа" в метрополията е продукт на "непрекъснат производствен  процес", а "туземната колониална администрация" е продукт на "дискретен производствен процес". Тук трябва да отбележим, че методите, които използва "Империята на янките" не се различават много от руската имперска политика в България. Почти същият театър се разиграва и при имитацията на туземната "истинска власт". Е, и едните и другите получават привилегията да се перчат пред сълеменниците си. Ако слушат, получават награди. Цветни стъкълца, тенекиики, огнена вода.

Преди да преминем към кризата на властта в България, си заслужава да подредим още малко нещата.

Първо. У нас има една специфична особеност. Българо-руската дружба!

Странно защо повечето изследователи не отдават заслуженото на руския колониален опит в България. Особено след 9 септември 1944 г. Накратко, след 9 септември 1944 г. отношенията между Русия и България са прототип на т. нар. неоколониален модел, заменил класическия колониализъм, широко практикуван от западните демокрации. Смятам, че една от тайните за успеха на неоколониалната политика на САЩ през 20 век е именно прилагането на система на подчинение, твърде близка до руската политика в България. Вместо старата колониална практика, основаваща се на колониална администрация, обеспечена кадрово от метрополията (напр. Ост-Индийската компания), американците предложиха “свобода” на колониите. Така Америка успя да измести в редица региони на света класическите империи Великобритания, Франция, Испания, Холандия и Португалия.

Искам да отворя една скоба. Русия включва България в геополитическите си планове поне от началото на 18 век. За близо 200 г. Русия е разработила широка агентурна мрежа у нас. Не е трудно да се види, че много от руските агенти в България получават тази “привилегия” по наследство. Позволявам си да мисля, че издигането на г-н Мартин Заимов за шеф на борда е един “реверанс към заслугите” на неговия род. Достатъчно е само да припомним, че дядо на Мартин Заимов е ген. Владимир Заимов, разстрелян преди 9 септември 1944 г. за шпионаж в полза на СССР. А начинът, по който г-н Заимов стана шеф на борда, навява на мисълта за носталгия по времето на парашутистите и подводничарите.

Второ. Разликата в двата модела има своите основания преди всичко в икономическата база в метрополията и колонията. Америка е суперсила и в икономическо и във военно отношение. Около 5 процента от американците са богати, или свръхбогати. Доходите им са над 100 хил. долара годишно. Под тях е т. нар "средна класа" (35 процента). Представителите на средната класа имат предимно собствен бизнес и доходи между 45 хил. и 100 хил. долара годишно. Има още една категория - наемни работници (40 процента), доходите на които достигат долната граница на доходите на средната класа. Бедните в Америка (20 процента) имат доходи под 18 хил. долара годишно (“чертата на бедност” за едно четиричленно семейство е определена на 15 хил. долара годишно), т. е. 1500 долара месечно - мечта за много от нашите политици и бизнесмени. В Америка уважават богатите. Почти всички си плащат данъците. Икономиката в сянка е около 10 процента - един от най- ниските в света. Високите доходи и консенсусът по отношение на фундаменталните ценности определят работоспособността на модела.

Друго е положението в колониите. Шепа свръхбогати, които са загърбили националните интереси и огромно мизерстващо мнозинство. Мафиотна икономика и липса на консенсус за фундаменталните ценности. Вечно търсене на нови пътища и попадане в нови капани.

Надявам се стана ясно, че когато говорим за власт, първо трябва да определим за каква държава става въпрос. За Америка или за България? В страни като България структурата на властта е пирамида, на върха на която е отношението между външни фактори и туземната колониална администрация. Москва командваше Живков. Днешните наши управници също гледат навън.

Какво е криза на властта.

Ленин определя кризата на властта (той използва революционна ситуация), като състояние на обществото, при което “върховете не могат да управляват по старому, а низините не искат да живеят по старому”. Не искам да споря с Ленин, той е ненадминат революционер, но днес нещата не са така.

Събитията около 10 ноември 1989 г. имат смисъл на криза на властта. Москва стартира промени в европейските си сателити, промени, станали известни като революциите от 1989 г. Видимата страна на тези революции бе коренната промяна на официалната власт. Терминът революции също е коректен, защото промените в Източния блок засегнаха фундамента на социалистическата държава - триединната икономическа, политическа и идеологическа структура на обществото. Наследниците на Ленин обаче извършиха контролирана революция - т. нар. революция отгоре. За нея Ленин би дал друга формулировка: “Върховете не искат да живеят и управляват по старому, а низините не знаят какво искат”.

С избирането на Желев за председател-президент, завърши кризата на властта. Смените на сини и червени, на президенти, на изпълнителна и законодателна власт, бе израз на нов тип официална власт. Независимо че в медийното пространство не веднъж бе лансирана версия за политическа криза, нещата се развиваха спокойно - политическите кризи са атрибут на демокрацията. Тежестите на управлението сваляха едно правителство и издигаха следващото, но това бе в реда на нещата. Това следва от същината на политиката.

Защо смятам, че се задава нова криза на властта? Какви са причините? Кои са признаците?

Разграбването на страната, довело до рязък спад на условията за живот, бързо изхабява официалната власт. И най-доверчивите разбраха, че смяната на правителствата, че смяната на цвета на официалната власт, има малко отношение към това, което се случва в България. “Демократичният модел” закуца. Това е политическата причина за кризата на властта. Но тази причина има вторичен характер. Има първична причина. България е под натиска на един глобален процес - отмиране на националната държава. Това обезсмисля националната идея за силна и независима българска държава. Това обезсмисля идеята на българското национално Възраждане, идея, многократно поругана от вътрешни и външни користни интереси.

Има и икономическа причина. След 1989 г., след разтурянето на СИВ, българската икономика изпадна в критично състояние. Да, решението бе в структурна реформа. Вместо това се започна едно безкрайно надлъгване, в основата на което бяха далеч по-несъществените проблеми реституция и приватизация. Сърцевината на структурната реформа е първичният въпрос на всяко общество: Какво и в какви количества ще произвежда? Как ще произвежда и как ще се разпределя са много важни, но в случая второстепенни въпроси. “Елитът” се захвана с третия въпрос. Така започна безпрецедентен в историята на България процес - трансформация на националния капитал в лично богатство. Започна “пир сред чума”! За сметка на безконтролен износ на стоки и суровини делът на инвестициите в структурата на разпределение на БВП спадна неколкократно под необходимия минимум за възпроизводство на капитала. Катастрофата тепърва предстои. Със всичките социални и политически последици.

Посткомунизмът укрепи икономическите позиции на мафията. Мафията контролира търговията и производството. На най-високото ниво тя успя да “приватизира” държавните структури и да ги използва като инструмент за реализиране на целите си. По-ниските нива също изградиха свои структури. Има обаче една особеност. Мафиотните структури се изграждат на тъмно. Няма пленуми и конгреси. Това позволява изграждане и на не напълно контролирани престъпни образувания. Те трябва да бъдат овладяни, за да няма големи изненади. Още нещо. Родната мафия има външни връзки. Най-голямата печалба се реализира чрез износ на стоки. Печалбата е пропорционална на разликата между изкупните цени, обикновено налагани силово на производителите, и цените, на които се продава стоката навън. Навън се работи с не много чисти партньори, които също реализират печалба, доста по-висока от нормалната за техните страни. Това води до реакция от засегнатите субекти. Тя се усеща, както на политическо ниво, така и по атаките в чуждите медии. Ако мафията не се откаже от извоюваната “норма на печалба”, а това може да става предимно за сметка на “вътрешни резерви”, положението на българина ще става все по-тежко. “Демокрацията” ще заскърца още по-силно. Има още нещо. Външният свят първоначално подкрепи мафиотизирането на страната. Той си затвори очите докато родните мафиоти ограбваха българите. Родните главатари не можаха да разберат, че тук се крие една клопка. Не разбраха, че играят срещу интересите на България и в последна сметка, в по-далечна перспектива, срещу своите интереси.

Сега родната мафия е притисната в менгеме. Отдолу е народa, а отгоре чуждите икономически и политически интереси. Тези интереси все по-ясно прозират в действията на правителството на Костов. Това подсказва, че сегашната форма на официална власт става все по-негодна.

Кои са признаците за кризата на властта?

1. Последната “смяна на караула” бе доста по-различна в сравнение с предишните. Всъщност тя повтори смяната на правителството на Луканов. Събитията през зимата стесниха възможностите за маневриране в рамките на политическата схема от последните седем години.

2. Въвеждането на валутния борд е друг признак, че “властта не иска да управлява по старому”. Засега въвеждането на борда има предимно психологически ефект. Днес нещата се правят “в името на борда”, така както преди се правеха “в името на светлото комунистическо бъдеще”. В този смисъл ще опонирам на тезата, че мафията непременно иска да провали Борда. Не трябва да забравяме комунистическия генезис на източните мафии. Борда е нещо познато за тях. Въвеждането на борд е и знак на договаряне с външния свят.

3. Забелязва се засилен контрол върху медиите. Националните медии смениха своя тон. Разликата между тях и “отличници” като “Дарик-радио” и “Свободна Европа” е почти незабележима. Отстраняването на Петьо Блъсков може да се приеме като знак, че е завършил един период на относителна медийна свобода и че вече “нема лабаво”. Петьо заслужи този трогателен жест!

4. Друг признак е отстраняването от политическия живот на много ветерани от демократичния процес и бруталната им замяна, особено в СДС, с бутафорни, никому неизвестни фигури. Така бе скъсана почти напълно връзката между електората и политическата класа, която връзка би могла да създаде определени усложнения.

5. Показните и не дотам чисти акции на полицията сякаш имат за цел да подготвят обществото за възстановяване на позабравените силови методи в управлението. Тези акции са и в подкрепа на тезата, че е дошло време за опитомяване на неконтролираните и неудобни престъпни групи.

6. Триковете за отклоняване на вниманието на обществото от важните проблеми - досиета, лустрация на комунисти, скандали в политически партии, традиционното прогонване на “караконджула на комунизма” - остават почти незабелязани от хората.

7. Напоследък има нов елемент в медийната пропаганда. През август бяха публикувани резултати от социологическите проучвания на MBMD и НЦИОМ. Основният извод от тези изследвания е очебиен. Българите “подкрепят реформата”, но напълно отхвърлят конкретните намерения на правителството за нейното осъществяване. Какво означава това? Ако приемем, че последните избори не са грубо фалшифицирани, трябва да признаем, че политиците са успели да накарат електората да гласува против своите интереси. А как реагираха медиите? Казионни експерти и политици в трогателен синхрон, напомнящ недалечното минало, натрапчиво внушават, че основната причина за провала на т. нар. преход са качествата на българина - робска психика, вродена андрешковщина, неизживян комунистически манталитет, включващ мързел, склонност към кражби, очакване на подаяния от държавата, липса на инициатива и какво ли още не. Достатъчно е да познавате лично поне на един от тези господа, за да разберете, че техните твърдения се определят от собствените им качества и от социалното им положение както преди, така и след 10 ноември. Нищо ново под слънцето. Комунистическите вождове обвиняваха народа в неизживян “капиталистически мантелитет”. Та нали през април 1945 г., Адолф Хитлер завеща на своите червени братовчеди формулата: “Немският народ не оправда доверието ми!”

Как ще бъде преодоляна кризата на властта?

Това е най-интересният въпрос. Вариантите са няколко.

1. Вариант “Софиянски”, Това би било опит за съживяване на сегашния модел, признак за което са нескопосаните напъни в медиите да бъдат противопоставени Костов и Софиянски.

2. Вариант “силна личност”. Социологическите проучвания показват трогателна подкрепа (около 80% от анкетираните) на този вариант. Не става въпрос за вариант “Кимон Георгиев”. Генаралитетът е в окаяно състояние. Пък и играта ще стане много груба. Неприемлив е и вариант “Червенков - Югов”. Рейтингът на г-н Живков опасно ще скочи - та Живков е демократ и хуманист в сравнение с двамата. Отпадна и варианта “връщане на Царя”. Усилията са насочени за повдигане на рейтинга на Петър Стоянов. “Запада” не дава признаци, че би се притеснил от такъв вариант. Прецеденти има. Например вариант “Бокаса I”. Пътят на бившия шеф на Централно- Африканската Република - президент, пожизнен президент, император, все още не е забравен. Има обаче една важна подробност. Преди повече от 6000 г. хора, населявали нашите земи, са обработвали злато. Носели са златни украшения. Докато поданиците на бившия император Бокаса I още носят на ушите и носовете си халки от кост. Все пак вариант “Петьо I” не е за подценяване.

3. Вариант “Костов” (кадифена диктатура). Този вариант вледени мозъците на мнозина. Костов се оказа много подходящ. Кариерата на преподавател по Политикономия на социализма - лъженаука по оценка на самия Живков (1988 г.), го определя като професионален лъжец, а това е изключително предимство. Преди Костов лъжеше студентите, сега лъже народа. Второто не е толкова лесно, но днес зад Костов са усилията на почти цялата политическа класа и голяма част от медиите. Своят дял дава и “Запада”. По-нетърпеливите слагат в кюпа и “Изтока”.

 

 

P. S.

Ако някой се е почувствал засегнат, ще припомня вица за врабчето.

Учителката накарала децата да разкажат някоя история и да извлекат поуките. Иванчо отново блеснал:

“Било зима. Тежка, люта зима. Премръзнало врабче паднало от жицата на улицата. Смъртта идвала. Но се случило чудо. По улицата минала крава и се облекчила. Точно върху врабчето. Топлината вдъшнала живот в крехкото му тяло. Минали хора. Видяли врабчето, взели го, поизчистили го и го сложили на близката ограда. Врабчето се съвзело и зачуруликало весело. Чула го котката. Скочила върху врабчето и го изяла.

Поуки:

1. Не всеки, които те посере, ти мисли злото!

2. Не всеки, който те извади от лайното, ти мисли доброто!

3. Когато си посран, не чуруликай!”

 

А казват, че иде зима, тежка зима!

 

* ЕПМ - Енциклопедия на политическата мисъл (The Blackwell Encyclopaedia of Political Thought).

 

19 - 21 август 1997 г., София                                                                                    Иван Ценов