А къде е паметникът?

 

Редките контакти с медиите имат недостатъци, но и безспорни предимства. Едно от предимствата е по-ясното усещане за нещо ново. Медиите получават нова задача – отначало се правят леки намигвания, следва ухажване и т.н., докато се стигне до, нека го наречем метафорично, бурен секс! И ако контактувате непрекъснато с медиите, новото трудно се долавя. Съвсем друго е усещането при спорадични контакти – новото веднага се набива в съзнанието, още на етапа намигване.

Струва ми се, че точно това ми се случи преди време. Любопитството ме отведе до едно ново теливизионно предаване. И предаването ново, и дебют на неговата водеща, журналистка от пресата. Симпатична, дори хубава. Чувствах как се притеснява от новата си роля. И изведнъж се появи това усещане за нещо ново! Водещата се опитваше да получи оценката на гостите си за това, което се случва след “10 ноември”. И долових ключовата фраза, която дръпна завесата - “ще честваме 20 години”, или нещо от този род.

Както се казва, оценката ми не трябваше да се чака дълго. Все пак дадох шанс на водещата, казах си - е, това е само намигване. Може пък да е проява на неопитност? Бъдещето ще покаже. До 10 ноември 2009 г. остават броени месеци. Как ще извървят медиите пътя от намигването до “бурния секс”...

И тогава ми светна. Цели двадесет години “демократическа революция”! Враговете са сразени. Новото извира отвсякъде. Подпечатано е поне с два печата – НАТО и ЕС. Имаме си и своите герои – Желю, Филип, Симеон, Ахмед, Николай Добрев, Георги Първанов... О, щях да забравя, Бойко! Дори жени – Надето, Катето, Лидия, еврокомисарката... Дадени са и жертви – Крушата, Васил и Георги Илиев, Карамански, Луканов, Илия Павлов, Кюлев... И какво, за двадесет години никакъв паметник! Е, появиха се паметници, но те са свързани със старото – исторически личности, жертви на комунизма...

А как ще “честваме 20 години демократическа революция” без паметници? Без нито един паметник! Не може да бъде!

Когато чествахме 20 години от социалистическата революция през 1964 г., положението беше друго, макар че ми е трудно да дам точна справка на броя и вида на паметниците, посветени на победата над това, което строим днес.

Тук трябва да отворя една скоба. С тази моя статия се стремя да поставя поне два въпроса. Първият – защо пиша, след като преди време написах “Защо не пиша?”? И вторият – защо пиша за неща, които очевидно не познавам добре?

На първия въпрос отговорът е елементарен – не съм писал никога, че изобщо няма да пиша. Що се отнася до втория въпрос, отговорът ми ще трябва да е по-подробен. Та, защо пиша по въпрос, по който не съм специалист?

Нека първо да ви запозная, любезни читателю, с нещо, което ми направи впечатление. Два цитата от в. “Труд” от 31 декември 2008 г.:

В навечерието на 2009 –а

Честита Нова година!

Валери ПЕТРОВ

Като пиша тези три думи, си давам сметка – едва сега! – че до днес никога не съм ги усещал в тяхното реално значение. Не зная дали и при вас, драги читатели, е същото, но винаги съм схващал това “честита!” – особено в съкращението ЧНГ – като дума, поздравяваща другия с някаква придобивка, някаква сполука (примерно “честита кола!”, “честито повишение!”), а чак сега, в дълбока старост, я осъзнавам като пожелание за бъдещето, в смисъл: Да ни бъде честита, т.е. щастлива годината, която иде!

Случайно ли е за мен това “велико” откритие, или поумнявам с годините? Не вярвам в първото, а още по-малко във второто. По вероятно е то да се дължи на това, че

в трудните дни

които живеем днес, мислите ни повече от друг път са насочени към бъдещето, по-редки са поздравленията за нещо станало, а по-чести – надеждите, че нещо добро ще ни зарадва.

Ето и част от интервюто на г-жа В. Велева с “поета и драматург Стефан Цанев”:

Ще призная, че не бих си направил труда да чета поредното публицистично упражнение на Ст. Цанев, но подзаглавието, очевидно извадено от разговора, ме заинтригува.

(подзаглавие)

Историята се прави от личности, а народите викат “ура” или “ууу”

Въпрос: Покрай размиването на политическите тези не се ли размива и усещането ни за добро и зло? Накъде вървим без водачи, без национална кауза? Все обругавани и изигравани.

Отговор: Понеже ни дойде байгън от водачи през миналия век, сега, издигне ли се някой с една глава отгоре, викаме: сечи я, понеже е демокрация и всички трябва да сме равни... Но, ровейки се из историята заради моите “Хроники”, стигнах до извода, който противоречи на това, което сме учили: че историята се твори от народите. Излиза, че без водачи народите са аморфна маса, тяло (крака, ръце и пр.) без глава, движенията им (протести, бунтове и пр.) са безцелни физиологически рефлекси. За да тръгнат народите към някаква цел, към някаква национална кауза – трябва да ги поведе някоя личност и все повече се убеждавам, че историята се прави от личности, а народите викат “ура” или “ууу”....

Сега отговарям на втория въпрос. Отдавна съм забелязал, че в “демократическите медииедно от основните правила е да се тиражира мнението на некомпетентни хора. И веднага ще кажа, че винаги съм бягал от тази примка. Само преди месец отказах да дам интервю по въпроса за литературната цензура в “демократическа България”. Мотив – не съм компетентен. В случая - с паметниците, - нещата не са точно такива. Не се иска кой знае каква компетентност, за да установиш, че липсват паметници. Друг е въпросът защо липсват. И точно тук е моето съмнение в това, което сега правя. Но!

Забеляза ли, уважаеми читателю, кога уважаемият поет В. Петров е разбрал истинския смисъл на ЧНГ? И кога Ст. Цанев е установил, кой прави историята! Единият “в дълбока старост”, седнал да пише есе на тема “ЧНГ”, другият – в зряла възраст, “ровейки се из историята” заради неговите “Хроники”.

И тук е най-тъжният момент за повечето от нас – нашето самочувствие не се подхранва от изкачването на върхове, а от това, че не си слязъл по-ниско от други. Тук не става дума за такива като “Карбовски и др.”, Слави и др.”, “Райчев и др.”...

Затварям голямата скоба.

Трябва да добавя, че много пъти съм посягал към клавиатурата, но все съм преодолявал изкушението. Но сега случаят е по-различен. Усещам наближаването на празника...

Време е да завършвам. Какви паметници бихме могли да сътворим за краткото време до 10 11 2009 г.?

Първо. Да актуализираме някои стари пометници. Да ги изпълним с ново съдържание.

Пример 1. Паметникът пред НДК да не се пипа, но да получи ново име. Какво? Може - “Двадесет години демокрация”. Или – “Преходът”. Това, второто, май е по-добро. И на практика вечно. Пък и ще сложи край на спора за “края на Прехода”. Когато паметникът окончателно рухне, кой знае колко време ще мине, тогава ше празнуваме “края на Прехода”!

Пример 2. Паметникът на Митко Палаузов лесно може да се изпълни с ново съдържание. Спорният пистолет в ръката на Митко си остава, но в другата ръка се добавя пликче с дрога.

Веднага добавям, че тази идея бе подсказана от г-н Г. Иванов от Казанлък, активен зрител на телевизия СКАТ.

Вероятно могат да се приведат още много примери от този вид, но очевидно не съм достатъчно компетентен и спирам дотук.

Второ. Създаване на нови паметници. Тук може да ни послужи методът на аналогията. Гледаме паметниците, издигнати в чест на 9 септември, и издигаме паметници в чест на 10 ноември.

Пример 1. Паметник на американската армия.

Пример 2. Паметник на натовския войник.

Пример 3. Паметник на първия “демократически” президент.

Пример 4. Паметник на първата застреляна мутра.

Пример 5. Паметник на бизнесмена.

Списъкът е доста дълъг, но все пак – краен. Идеята е важна. Преди имаше партизани, трактористи, тъкачки, предачки... Сега – мутри, наркобарони, бизнесмени, банкери, политици, проститутки, “комици”... Да, списъкът е доста дълъг. Дълъг е списъкът на професиите и на хората, останали без паметници...

А къде е паметникът?

 

Иван ЦЕНОВ

 

(Текстът е публикуван във в. "Нова Зора" - брой 5 - 10 февруари 2009 г.)