Лъжата “Симеон”

Днес и Тим Себастиан от Би Би Си може да каже, че Симеон лъже

Ще започна по-отдалеч. През януари 1998 г. Пламен Каменов беше Гл. редактор на в. “Нощен труд”. Нещо си говорехме и стана дума за Иван Костов. Казах на г-н Каменов, че Костов е не само лъжец, но и професионален лъжец. Разговорът ни завърши с уговорката да напиша статия за лъжите на Костов, да му представя доказателства, а той да публикува статията. Каменов дори каза, че ще я даде предварително на Костов. Съгласих се. Попитах г-н Каменов какви са гаранциите, че ще публикува статията. Той се засмя и каза: “Гаранции само в гробищата”.

Така и стана. Аз написах статията, тя престоя около 2 седмици и не излезе.

По онова време правителството се радваше на медиен уют и редица автори на в. “Труд” като същински “храбри черноризци”, сипеха дитирамби за “математика Костов”. Този уют продължи до към края на 1998 г., а в. “Труд” дори публикува някаква фалашивка, в която се описваше как “асистентът Костов”, спорил с др. Тодор Живков по някакви икономически въпроси и по този повод влязъл в полезрението на ДС като опасен човек. Логичният край на всичко това бе удостояването на Костов с титлата “Мъж на годината”. Аз пък написах статията “Година на лъжата” (в. “Нова Зора" я публикува) и поздравих журито - едва ли има по-добро решение в “Годината на лъжата” с тази награда да бъде удостоен професионалният лъжец Иван Костов. Всъщност, заглавието на статията, която трябваше да излезе в “Нощен труд”, бе “Иван Костов - професионален лъжец”.

Познавайки добре “независимата преса”, бях подготвил резервен вариант. Статията излезе като малка брошура от замислената от мен серия “Прфесионални лъжци”. Сред първите й читатели бяха и народни представители. Йордан Соколов реагира “адекватно” и някъде през април 1998 г. охраната взе постоянния ми пропуск за парламента (пропускът ми бе издаден в качеството на съветник на независимия депутат Яшо Минков) и четири години - до смяната на СДС с НДСВ, нямах право да влизам в сградата на парламента дори на балкона като обикновен гражданин. Във връзка с тази “демократична процедура” мога да разкажа още много за “независимата преса” и най-вече за в. “Труд”, но нейсе.

Ще припомня също, че по-късно “независимите медии” постепенно започнаха да “разбират”, че Костов изобщо не бил такъв, за какъвто “го мислели”. И започна атака срещу Костов и СДС. Бих казал, че атаката срещу Костов в края на мандата беше по-силна дори от атаката срещу Жан Виденов - човекът, на когото се приписваше четири години по-рано “поредната национална катастрофа”.

Защо припомням всичко това? Защото години наред “независимите”, и разбира се “демократични” медии, правят все една и съща “грешка”. Все “объркват” момента, в който трябва да кажат истината за политиците, които управляват България. Преди избори и през първата година от упражняването на властта (а при Костов дори през първите две) медиите работят за “упражняващите се”. Разбира се, измислят и основания за това. Като се почне от прословутите “първи сто дни”, мине се през “необходимото време за адаптация във властта”, съвети за смяна на “лошите министри”, и когато вече стане ясно и за най-наивните, че “и тия са като предишните”, че и поредната смяна на упрваниците все повече задълбочава мизерията на милиони българи, “храбрите черноризци” започват, отначало боязливо, а по-късно все по-настървено, да излизат от дупките, в които са се крили и се нахвърлят “смело” срещу поредната “жертва”. И така започва подготовката на “общественото мнение” за следващата смяна. И всичко това отново и отново се повтаря.

Но в края на управлението на СДС нещата не изглеждаха много оптимистични за “кадровиците” на този банален спектакъл. Българинът е казал една приказка за стомната, която на третия път се чупи. А с “поредния провал” на СДС разултатът между “основните политически сили” стана равен - 2:2. По два “провала” и за “червените”, и за “сините”.

Преди да продължа, искам да отворя една скоба. Разбирам, че прекалявам с употребата на кавички, но няма как. В медиите са се установили трайно безброй лъжи за смисъла на “демократичните промени” (ето, пак кавички), установили са се безброй фалшиви клишета и поставянето на кавички е най-пестеливото средство да се разгранича от тях.

Но да продължа. В контекста на историята със стомната, двата провала и на “сините”, и на “червените” показваха, че третият път стомната ще се счупи. Сиреч, че предстоящите парламентарни избори са пред провал. В какъв смисъл? В единствения за демокрацията - повече от половината българи няма да откликнат на изборния фарс.

А това наистина е провал за демокрацията. Провал и за туземната колониална администрация, и за нашите и чужди сутеньори, които я предлагат в деня на изборите. Тук му е мястото да си припомним още една, не много изискана, но точна сентенция: “Нов бардак със стари курви не става”, за да си дойдат нещата съвсем по местата.

Така се ражда спасителната идея. Дойде му времето на Симеон. Само той ще спаси бардака. Е, ще има и някои “стари лица”, но отпред ще бъде Симеон. А той е толкова “нов”, че номерът няма как да не мине.

Тук мнозина “критици” на Симеон бурно ще възразят. Ще припомнят как са предупреждавали за опасностите, които ще ни донесе идването на Симеон.

И какво ще припомнят? Че Симеон щял “да върне монархията”? Щял “да смени политическата система”? Щял “да унищожи родилото се след Януарската революция гражданско общество” и тути кванти!?

Тук ще си позволя да цитирам един от тези потенциални “критици”. Ще го цитирам обаче една година след заклинанията на “видните политолози” около последните парламентарни избори.

Ето какво казва на 6 април 2002 г. “видният политолог” Иван Кръстев пред в. “Сега”. Ще приведа част от интервюто, за да не останат съмнения за жонглиране с удобно подбрани цитати, ловко вкарани в определен контекст - любим метод на мнозина “храбри черноризци”.

Иван Кръстев: При царя – ни страх, ни надежда

Следващата радикална алтернатива ще е на един невидим контраелит, който ще отрече ценностите на последните 12 г., прогнозира политологът

Веселин Стойнев

- Г-н Кръстев, нормализира ли се царският фактор година след 6 април 2001?

- От влизането на царя в политиката през април до август-септември миналата година политическото говорене в България изключително много напомняше на говоренето от 1990 г. Никое друго събитие след 1990 г. не е разделяло толкова много обществото на апологети и критици, както бе случаят с появата на царя. Никое друго събитие не е пораждало толкова много страхове и надежди. През последните 2 месеца обаче се смени говоренето за НДСВ, за правителството и за царя. То стана тривиално - говори се така, както може да се говори за всяка партия, за всяко правителство, за всяка политическа фигура. Това за мен е симптом поне на 2 неща. Първо, че НДСВ и самият премиер са тотално интегрирани в политическата система. Казано на шега, сега вече “царят” е просто прякор на премиера. Второ, до голяма степен основният проблем вече не е проблемът какво иска царят и какво иска НДСВ, а какво те могат да направят. През 2001-а двете основни партии бяха Партията на страха и Партията на надеждата. Изведнъж се оказа, че те са изчерпали вече своите аргументи.

- И сега ни страх, ни надежда?

- Точно така. Партията на страха се оказа, че е изчерпала аргументите си, защото премиерът не извърши нито едно от чудовищните неща, в които бе подозиран. Година след идването му на власт СДС и БСП са живи и здрави, дори самият премиер си направи партия и така не би могъл да е опонент на партийната система. От друга страна, наистина много може да се спори доколко е успешна политиката на кабинета “Сакскобургготски”, но пък трудно може да се твърди, че тя е радикално по-различна от политиката на предходния кабинет.

- Ако приемем тезата на Андрей Райчев, че царят и НДСВ са се появили като доброто СДС, да очакваме ли, че ще си отидат като лошото СДС, след като не са това, за което бяха смятани?

- Целият проблем е какво става с Партията на надеждата. Единственото, което обединяваше хората от тази “партия”, бе надеждата за тотална промяна в живота изобщо. А тя не се случи. Най-странното в този феномен е, че ако сравните социологическите проучвания от април 2001 г. и април 2002 г. и ако сте били примерно на някакъв остров и за тази година не сте чували никакви новини от България, вие никога няма да разберете, че нещо се е случило в тази страна, освен че се е сменило правителството.

- Както казва социоложката Боряна Димитрова, след разочарованията от царското управление обществените очаквания само са сменили адресата си. Но това значи, че се отваря поле за нов “царски фактор”?

- Това е реален проблем. От април до април картината на настроенията е почти същата - много висока степен на социален песимизъм, много ниско доверие в партиите, включително в НДСВ. Звучи парадоксално, но в края на март и началото на април 2001 г. хипотетичната тогава царска партия събираше толкова проценти, каквото е одобрението сега за НДСВ - 12-14%. На пръв поглед като че ли нищо не се е случило през тази изключително драматична година. И основният въпрос е дали хората спряха да вярват, че е възможно чудо в политиката, или просто спряха да вярват, че царят и неговите хора са чудото.

- Щом хората искат друго чудо, значи “царският фактор” продължава да е на дневен ред?

- Да, хората искат друго чудо. Но следващата радикална алтернатива, независимо как ще изглежда и от кого ще се въплъщава, няма да има умерено-либералния, испанско-загадъчен образ на НДСВ, а ще се опита да бъде политическата алтернатива на един още невидим контраелит, който отхвърля не просто политическите играчи, но и ценностите на последните 12 г. - т. е. всичко това, което приличаше на консенсус на прехода досега (край на цитата).

Има ли смисъл да коментирам? Г-н Кръстев си е признал всичко. И то “без бой”.

Но ще повторя едно от прозранията (една година по-късно) на г-н Кръстев:

“Най-странното в този феномен е, че ако сравните социологическите проучвания от април 2001 г. и април 2002 г. и ако сте били примерно на някакъв остров и за тази година не сте чували никакви новини от България, вие никога няма да разберете, че нещо се е случило в тази страна, освен че се е сменило правителството.”

Така. След една година “видните политолози са разбрали”, че “ножа е дървен” и всичко се е както преди.

Но за “видните политолози” очевидно е “убягнало” и нещо доста видно.

Г-н Кръстев убедено заявява:

“През 2001-а двете основни партии бяха Партията на страха и Партията на надеждата. Изведнъж се оказа, че те са изчерпали вече своите аргументи.”

Да, ама не. През 2001 г. отново имаше още една “основна партия”. Партията на негласувалите. И тя беше по-голяма от победителите - НДСВ. Вероятно негласувалите не са имали “надежда”. Вероятно не са имали и “страхове”. А това, че говоря в условна форма, е следствие от въвеждането на едно важно “демократично” правило - да не се дава трибуна на Партията на неглаувалите.

И по този въпрос много може да се каже, като се започне от “началото на демократичните промени”, та до ден днешен, но тук ще приведа само един пример.

По времето, когато Симеон бе прононсиран в българската политика, една журналистка от в. "168 часа” пожела да публикува и моето мнение. И се случи същото, както със статията за Иван Костов. Още “не му бе дошло времето”.

Ще приведа част от това непубликувано интервю.

Симеон подмени дневният ред на обществото

А политиците ни трябва да му целуват краката, твърди Иван Ценов

- Господин Ценов, как ще коментирате появата на Симеон II в политическия ни живот?

- Симеон идва у нас като политик и всички приказки за възстановяването на монархия и неговите “задни мисли”, са несериозни. Симеон е част от политическата игра, а не страшилище за политическата класа. Атакуват го или от глупост, или за да има какво да говорят. Той приема правилата на играта и в този смисъл е полезен за политиците. Тези, които досега управляваха, вече не можеха да се представят като по-различни. Идването на Симеон им дава възможност за алтернатива. А и изследванията показваха, че малко хора ще гласуват и в този смисъл Симеон идва, за да стимулира повече хора да отидат до урните. Това легитимира управляващите. Именно страхът от мълчалив бойкот на изборите доведе Симеон. Следя го от 1994 г., а темата за бойкота ми е любима - лично аз винаги съм за бойкот, дори и сега. Царят постоянно е повтарял: трябва да се гласува. Същото казват и Костов, и социалистите. Пълен консенсус, а Симеон просто идва в подходящия момент. Затова трябва да му целуват краката.

Иначе неговата поява навява аналогии. Той идва както мнозина след 10 ноември станаха политици: Жельо Желев - като дисидент, на който се възлагаше някаква надежда. После Филип Димитров, Иван Костов, Жан Виденов също... И Симеон не се отличава в това отношение - т.е. не е ясен, ние не го познаваме, но му възлагаме надежди. (край на цитата; цялото интервю можете да прочетете на адрес: http://tsenov.bul.net)

Уважаеми читатели, сега ще разберете защо озаглавих статията Лъжата “Симеон”.

Днес да кажеш, че Симеон е лъгал, за да влезе в политиката, не е новина. Резилът на Симеон се видя и по Би Би Си в разговора с Тим Себастиан. Но нима има политик, който да не лъже? Било то наш, било то чужд. Основната задача на политиците при демокрацията е да лъжат “върховния суверен народа”.

Проблемът е друг. Проблемът е в това, че все се намират хора, които вярват на лъжите. Проблемът е още по-сериозен обаче. Има хора, които се правят, че вярват на лъжите. Тоест има хора, които лъжат, че вярват на лъжи. И ако някои от тях могат да бъдат разбрани - вярата в нещо по-добро не е порок, то има други, на които им плащат, за да лъжат, че вярват. Плащат им да измислят разни “сценарии”, за да потапят една лъжа в блато от лъжи. За да пробутат поредната лъжа - Лъжата “СДС”, Лъжата “БСП”, Лъжата “Симеон”

Коя ще е следващата лъжа? Г-н Кръстев отдавна мисли по въпроса. Върнете се към интервюто и обърнете внимание на термина “нов царски фактор”. Основният въпрос бил “дали хората спряха да вярват, че е възможно чудо в политиката, или просто спряха да вярват, че царят и неговите хора са чудото”.

А за конкретните лъжи на Симеон, може да се пише много. Може да се напише нова книжка от серията “Професионални лъжци”.

Е, говорителят на правителството г-н Цонев има отговор на подобни обвинения. Тези дни разбрахме, че на 6 април 2001 г. Симеон се бил изразил “символично”. “Символично” обещал, че “несимволично и незабавно” ще вдигне пенсиите.

А ние обвиняваме добрия човек в лъжи!

Не че не му е дошло времето. Отдавна му е дошло.

25 октомври, 2002 г. Иван Ценов

Статията е публикувана във в. “Нова зора”, бр. 39, 2002 г.